Езикът, единственият наш обединител

Манол Глишев

Разбира се, че това е най-важният ни празник. Много страни имат дни на освобождението, на независимостта, на някоя славна победа или дори на славно поражение, но не са чак толкова много тези, които празнуват заради писмеността си. Денят на литературата да е официален празник на някое друго място? Или пък да има Ден на латиницата? Поне аз не знам да е така, а ако все пак някъде съществуват такива неща, това би било колкото изненадващо, толкова и хубаво.

България има поне шест празника, посветени на литературния език, на азбуката, на местната версия на Просвещението и изобщо на традиционната почит към високата култура. Отделен въпрос е доколко жизнена е тази култура и в какво точно се изразява. Какви форми е приел днес някогашният възрожденски култ към образованието също е отделен въпрос. И различните българи ще му отговорят много различно: за добро или зло учителският празничен патос вече не държи монопол върху тези теми, така че чалгизираният анцугоносител и човекът, учил в няколко чужди университета, притежават свои си истини, които имат все по-малко общо с „Аз буки“ и цветята, поднесени пред Народната библиотека. Хайде, въпреки празника, просто да си признаем, че днес е трудно човек да изпита чисто умиление. Но и да не униваме: може би просто сме спрели да бъдем наивници под похлупак? Светът е толкова по-сложен и дори – прощавайте за този израз точно днес – толкова по-интересен от нашите уютни национални традиции!

Това обаче не намалява значението на 24 май. Нашият все пак модерен, все пак светски празник на стремежа към образованост се оказа и най-безспорната дата от публичния ни календар. За почти всяка друга може да има „за“ и „против“: ето че дори Трети март се оказва не съвсем общоприет. Датите на Съединението и Независимостта пък са чудесни, но още не сме решили по кой календарен стил ще ги отбелязваме, а и специално 22 септември просто не успя да стане особено популярен. Хората продължават да го бъркат ту с Освобождението, ту със Съединението.

24 май си остана ценен за всички в нашето инак разделено общество. Да, това е 11 май по стар стил, да, става дума за модерната форма на почит към светците от Солун, озовала се на малко изненадващо място в календара. Да, това е романтична традиция от ХІХ в. Като за нация, изгубила повечето си модерни войни и остро разделена от съвременната си история, честването на езика, литературата и писмеността е относително безопасно. Можем да спорим дали старите български генерали са герои, но никой няма нищо против Йордан Йовков, да речем. Всички, независимо от другите предпочитания, си даваме сметка, че гигантският труд на Валери Петров, Александър Шурбанов, Кирил Кадийски, Евгения Панчева, Борис Мархолев и още, и още преводачи върху, да кажем, Шекспир, обогатява модерния ни език и се върши с помощта на едно чудесно изобретение, наречено кирилица. Едно от малкото неща, които наистина ни обединяват, действително си остава словото. Дори когато се караме и се горещим, както си ни е обичай, наше основно средство за язвителни остроти остава познатата българска реч. А това не е малко.

Идеалът за обединение на националното землище отдавна е погребан. Наясно сме, че единственият начин да няма граници между всички български земи, е Македония и Сърбия някой хубав ден да влязат в Европейския съюз. България вече не е „Прусия на Балканите“, ние изобщо не представляваме военна сила (и това може би ни прави една идея по-предвидими, което все пак не е зле). Религията, казано без емоции, също не ни обединява. Нямаме голям национален проект или доктрина. Традиционализмът ни е най-малкото проблематичен: надали има и двама души с еднаква идея за всеобщ, минимален набор от национални традиции. Тоест самата ни идентичност е доста разколебана. Но езикът продължава да ни държи заедно.

Не знам дали е достатъчно. Не знам дори дали е задължително – в края на краищата, нашите далечни прадеди, които първи са се наричали българи (двеста и повече години преди Кирил и Методий), са били способни и на номадство. Пък и сега било, както сме чували, ХХІ в.: време, в което човек може да се събуди в София, да иде на работа в Букурещ, да вечеря в Будапеща и да си легне във Виена. Не е непременно речено да сме закрепостени към сто и единайсетте си хиляди квадратни километра територия. В много отношения точно консуматорите и създателите на високата култура, която честваме днес, се оказаха един вид съвременни сефаради, граждани на света. Разбира се, говоря за истинските създатели на висока култура, а не за прашасалите, дъхтящи на нафталин чудовища с техните ураджийски клишета и фалшива археология. Родината е нещо вътре в нас, а не непременно група китни възрожденски къщички на баир.

Всъщност чрез езика продължаваме да бъдем българи, където и да сме. Независимо дали „се пречкаме в краката“ на някого, самообявил се за „патриот“, си оставаме един народ, макар и живеещи на все повече места. Свещените книги, преведени за нашите прадеди от солунските братя и техните ученици, би трябвало да ни учат точно на това: че не територията и биенето в гърдите са важни, а употребата на живата реч, на живото слово.

Така че, където и да сме – честит ни 24 май!

24.05.2016 г.

Публикувано за пръв път в  Плащад Славейков

http://www.ploshtadslaveikov.com/