Невъзможното: България като цивилизована страна

Манол Глишев

След сто години всички ще искат да живеят в апартамент
с течаща вода и в страна с парламентарно управление
.”
Свикнахме с абсурдите. До такава степен сме забравили, че сме свободни и цивилизовани хора, граждани на модерна, светска страна, че вече не изискваме нищо от средата си. Живеем като хора от Третия свят – и нямам предвид парите и жизнения стандарт. Вярно е – въпреки ширещата се бедност успяваме да заблудим света, че имаме нещо като средна класа. На пръв поглед сме почти нормално общество: у нас цари мир, има комуникации, действат училища, болници и полиция, сключват се договори, движат се пари, има частна собственост и социални грижи, функционират медии, политици прокарват законопроекти. Ако имате нужда от свидетелство за съдимост, в районния съд ще видите много хора, дошли заради същото и услугата се извършва бързо. Приликите със съвременния свят обаче свършват дотук.

Публичната ни култура е доведена до абсолютна нелепост. Езикът на обществените фигури е елементарен и грубиянски. Не е ясно кой с кого е или не е в коалиция в Народното събрание (дълбок философ ще е онзи, който успее да изясни на политически език дори само повърхностно отношенията между сегашните партии). Министър-председателят и поне един от депутатите се оплакват от заплахи за убийство. Кметовете ту връзват членове на етническите малцинства, ту ръсят захар по пътищата в някакви шамански ритуали. Новопостроени скъпи пътища пропадат и никой не носи отговорност. Президентът и вицепрезидентът говорят противоположни неща. Дори само отдалеч България изглежда непонятно. Отблизо картината бързо става кошмарна. Отвикнали сме от нормалността. Забравихме, че я има и възприехме безумието като нещо естествено. Хайде обаче да си представим нещо друго.

България вече членува в два клуба на богати, демократични нации: Организацията на северноатлантическия договор и Европейския съюз. Страната кандидатства и за включване в Шенгенския договор и еврозоната. Това би трябвало да я поставя на едно и също равнище, да кажем, със Словения, Гърция, Хърватска, Румъния, Унгария, Словакия, Латвия и Литва. Да речем, че няма смисъл от сравнения чак с Естония, Полша и Чехия, защото в Източна и Централна Европа тези три държави са лидери в развитието си.  Турция е в съвсем различно положение и всъщност не искаме да се мерим с нея, защото тя си има сериозни проблеми. Положението ни е малко по-добро от това на Черна гора, която е съвсем малка, но пък току-що влезе в НАТО. Ние сме или поне се предполага, че попадаме сред средностатистическите играчи. Опитваме се, понякога с успех, да бъдем дори лидери за напредъка на Македония и Албания, на които често посредничим при преговори.

Симпатична, средноголяма като за Европа страна с остаряла индустрия, сладкодумна дипломация и почти добро земеделие, напуснала разпадащия се Източен блок преди повече от четвърт век в тревожно финансово състояние. Населението е що-годе прилично образовано, относително застаряващо, но в нелоша форма заради доброто здравеопазване. Страната почти няма въоръжени сили, но пък разполага със сериозна и професионална полиция, което, заедно с традиционно скромните нрави на гражданите, води до ниска престъпност. Нямаме териториални претенции към съседите си и даваме добър пример за стабилност на Балканите. Радваме се на традиционно добри или поне учтиво неутрални отношения с Русия и като лоялни партньори сме гледани с добро око от околните пет страни, плюс Украйна, Грузия и Молдова, с които контактуваме редовно. Съвсем скоро един слабо посетен референдум е довел до прекъсване на руската концесия на пристанище Росенец.

Привлекателни сме за големи международни инвеститори във високите технологии като Google, Microsoft, IBM и HP. Енергетични компании отцяла Европа свободно се конкурират помежду си и сместни фирми по цялата територия на страната. Произвеждаме висококачествени земеделски стоки, най-вече за вътрешния пазар, който задоволяваме успешно, но успяваме и да изнесем малки количества продукти, които минават за почти луксозни в чужбина. Имаме съвсем малко полезни изкопаеми и в Народното събрание се водят остри дебати за това как трябва да се осигури енергийната независимост на страната – дали чрез още обвързване с Русия или чрез разнообразяване на източниците на фосилни горива, включително и с експлоатация на шистовия газ в Южна Добруджа и Черно море. Природните ни дадености са повече от благоприятни за туризма, а културата ни прави популярни и интересни за остатъка от света, като, да кажем, шотландците. Вътрешната политика е може би неудобно, но неизбежно лявоцентристка, социално насочена заради естествените страхове на застаряващото население. Малко по-елитарна, дясноцентристка партия на християндемократи взима властта веднъж на всеки три мандата, ограничава част от харчовете и неизменно губи следващите избори.

В големите скандали между свръхсилите се опитваме да не взимаме страна, но ако усетим, че интересите ни са заплашени от един лагер, веднага се сближаваме с другия. Държим се, общо взето, като швейцарци или британци, но без никаква гръмка реторика. Външната политика не се променя, който и да дойде на глас. Основните ни стратегически цели освен вече изредените са да прокараме търговски маршрути към Александруполис и през Македония към Дуръс. Заплатите показват тенденция към скромно, но постоянно увеличаване, защото повече хора се заемат с частен бизнес, най-вече в сферата на все по-разнообразни услуги. Данъците не са много високи, всъщност има прогресивно облагане, но разликите между различните ставки е малка, защото финансовото министерство с право се бои от прогонване на инвеститорите, обезсърчаване на бизнеса и недобори. Пресата е свободна и гражданите небрежно се ползват от всякакви лични свободи. Броят на браковете може би дори показва слабо увеличение, тоест има някаква надежда застаряването да отслабне. Има нужда от реформи и осъвременяване в образованието, здравеопазването и инфраструктурата, но опозицията никога не дава мира на правителството и по тези въпроси се работи. Комунизмът отдавна е забравен, дори понякога университетските професори изказват мнения, че може би посткомунистическата лустрация е била възмутително груба – толкова много уволнени служителина бившата тайна полиция! Дали пък не прекалихме? Дали не трябва пък по някакъв начин обществото да поднесе извинение на тези унизени хора? Може би не трябваше да отнемаме привилегиите на борците против фашизма и да не забраняваме старата Партия? Но тези дебати си текат в аудиториите, а гражданите гледат своето.

България е приела трийсет хиляди бежанци от Сирия и Ирак и ги е настанила в разпръснати групи из цялата територия, най-вече в полуизоставени села, където новодошлите получават възможност да възстановят стари къщи и да заживеят или от земеделие, или от услуги. Политиците по-рядко говорят за религия и патриотизъм, а по-често – за джоба на данъкоплатеца. Накратко, това е една красива, но скучна страна. В много отношения тя води Румъния, където всяка седмица някой влиза взатвора и Гърция, където пък населението се бунтува, подведено от популизма и нахалството на поредното правителство. България се движи в общо темпо с Хърватска, Словения и Унгария. Тревогата за границите е уталожена от засилване на граничната полиция и от две НАТО-вски бази, където съвместно служат българи, военни от Вишехрадската четворка и тук-там по някой турски офицер, изпратен за обмяна на опит.

Индексите на човешкото щастие сочат, че българските граждани са умерено скептични, пресметливи, амбициозни и самоуверени, както и че обикновено изразяват мненията си по леко хаплив начин. Повечето хора притежават жилище, парче земя или малък бизнес. Страната всъщност грижливо се залесява, а реките постепенно се прочистват след края на старата социалистическа индустрия. Учителите, лекарите, съдиите и полицаите се радват на най-висок обществен престиж – в този ред. Разбира се, никой няма особено доверие на политици, хора на изкуството и други такива съмнителни лица. Животът е… поносим, казват българите. Може би няма да фалираме точно тази година.

Етническите малцинства все още не са изцяло интегрирани – например повечето роми са заети с физически труд и от Брюксел се чуват критики към неизкоренимото българско пренебрежение към проблемите на неравностойните групи, но и българите, и ромите махват с ръка на тези приказки. В Брюксел си нямат друга работа, та измислят проблеми.

Безспорно, това е страна със свои грижи. Проблеми има, както навсякъде. Но в случая това са проблеми от Първия свят. Хората по-скоро имат доверие в собствените си сили и в институциите. Народните представители, общинските съвети и омбудсманите са засипани от какви ли не заядливи въпроси. Министър-председателят, един малко антипатичен, но пък компетентен юрист, всяка седмица е подлаган на нещо като кръстосан разпит в пленарната зала. Веднъж след заседание е казал на съпругата си:
– Не издържам вече – но тя го е успокоила. Той трябва да издържи, защото преди година един от неговите министри се е видял длъжен да си подаде оставката след голям медиен шум заради грубиянско изказване. Такива са правилата: или се усмихваш, говориш гладко, подробно, с цифри и документи, или системата те изплюва. Съседите още не поздравяват онзи бивш министър. А ето че Народното събрание е гласувало и намаляване на бюджета за транспорт и охрана на правителството.

Такава би трябвало да бъде България. А не страна, в която се разнасят лъжи, компромати и откровен цинизъм. Не страна на корупцията и престъпността. Не страна на провала на семейството. Не страна на безработицата, проституцията, алкохолизма, лудостта и болестите. Ако не позволяваме да ни лъжат и ограбват, ако се съпротивляваме – имаме шанс да постигнем малко по-цивилизованата версия на настоящето, описана по-горе.

23.02.2016 г.

Публикувано за първи път в блога „Луд на шарено се радва”