Неуспехът на гражданското общество

neuspeh


(Записки по една съдебна реформа)

 

Когато на 14 юни 2013 започнаха големите протести срещу правителството и мнозинството на БСП, ДПС (и Атака), изглеждаше, че има сериозен шанс най-активната част от българските граждани да промени страната за добро. Периодът от средата на юни до началото на парламентарната ваканция в началото на август беше време на наистина сериозно надигане на София. Нощта на 23 срещу 24 юли показа, че има воля и за физическо отстояване на принципите на демокрацията и законността срещу безогледната клептокрация. Есента видя своите наистина силни моменти с първите две седмици на първата окупация на Ректората на Софийския университет и нуждата от повторно полицейско насилие в дните около 10 ноември. Общо взето, тези протести бяха силни в тези два къси интервала: 14 юни – 5 август и 23 октомври – 16 ноември 2013. Останалото не е толкова интересно. Освен това, извън София почти никой не разбра нищо – не на последно място заради правилно проведеното медийно изкривяване на събитията от страна на империята на Пеевски.

Какво се случи?

Всичко, което се случи, беше това: няколко десетки хиляди души от и във София, хора с добро образование и даващи относително спокойствие професии, се опитаха да свалят едно корумпирано правителство и да се преборят за повече законност в управлението на България. Практически те не успяха.

Това, което остана от тези протести, беше неувереното усещане, че “няма кой да вземе властта”; то доведе до резигнация на гражданите, слаба изборна активност, съставяне на нов, още по-абсурден Парламент и завръщане на Борисов, който инак доста безславно си беше отишъл през март 2013. Вярно е, че най-активните личности се самоорганизираха в няколко групи (“Протестна мрежа” е най-известната от тях) и продължиха вече само със сигнали до институции, медийни изяви и текстове да защитават законността и интересите на страната пред една безразлична, некадърна или дори активно вредна администрация.

Какво не се случи?

Не се случиха няколко неща. На първо място, българите масово не разбраха, че има за какво да се протестира. Корупцията, злоупотребите, обслужването на зловредните руски интереси и неумението да се работи за България в рамките на Европейския съюз не накараха повече хора да изразят недоволство (камо ли пък да го изразят по решителен начин). На второ, активната част от гражданите бързо се разочарова и отново се прибра в личните си черупки – при това с известно чувство на срам от собствения си доскорошен ентусиазъм. На трето, най-действената и самоорганизирала се част от протестиращите се изолира в своя естетическо-политически профил на наистина добре информирано малцинство – и с това пропиля всяка, макар и малка възможност реално да влияе над каквито и да е процеси в страната. “Протестна мрежа” и проекти като ДЕОС, Зелените, Move.bg, и други подобни платформи, форуми и клубове не си създадоха истински обществен авторитет. Те се задоволиха с това да бъдат известни главно в столицата, най-вече сред собствените си членове и приятелите им и да се придвижват из относителния комфорт на контактите с политици и журналисти – контакти, които създават приятно, но лъжливо усещане за значимост. Най-ироничното е, че този относителен комфорт дори невинаги е белег на рязко подобрило се материално положение (макар че в някои случаи и това стана, особено при сближаване с правителството и в частност с министър-председателя). В сянката на новия Парламент радостно се засели породата на довчерашните протестиращи, която с удоволствие зае столовете в Ганкиното кафене на многословно и безвредно политиканство.

Пасивната съпротива и активните престъпници

Чисто практически е интересно да се наблюдава отказът на тази най-активна част от обществото да увеличи ефективността от действията си. Както преди две години “Ранобудните студенти”, така днес “Протестна мрежа” и инициативата “Правосъдие за всеки” не използват част от елементарните възможности за влияние, предлагани от съвременните технологии, контактите с медии, връзките с чужбина, възможностите за пряко говорене на улицата, йерархичната самоорганизация, солидаризирането със сродни групи и теми, формулирането и упоритото повтаряне на силни политически искания и формирането на нова обществена сила. Сякаш идейният от израза на недволство премина в желание за информираност, а не в стремеж да се упражнява влияние. Протестната интелигенция превърна политиката в обект на съзерцание. На този фон още по-силно изпъкват съвсем политическите инстинкти на ДПС чието културно влияние върху ГЕРБ, Атака и БСП е неоспоримо. Интуициите на старата БКП и ДС се превърнаха в активно и постоянно пропагандно действие: всяка идея на протестиращите беше простичко и успешно повтаряна срещу тях – шествия, плакати, лозунги, бързо организиране на събития и нови политически тела, обратни реакции и медийно покритие: културата на активните мероприятия на ДС преминаха през ДПС обратно към всички клептократични сили в България. Истинското пропагандно ноу-хау, истинският усет за публиката и улицата е в централата на ДПС, от която социалистите и ГЕРБ се учат. Разбира се, парите и употребата на лумпенизирани наемници (засега мирни) заедно с лишената от съвест полиция също имат ефект. Не е учудващо, че апатичните българи имат апатична интелигенция; учудващо е, че престъпниците ни са толкова упорити и изобретателни. Сякаш произлизат от по-даровити народи.

Временните печеливши

Може би най-трайното постижение на протестите от 2013-2014 беше попадането в Народното събрание на временния “реформаторски” блок от няколко малки партии: ДСБ, БЗНС, СДС, ДБГ и НПСД. Приносът на тези кавалетни политически тела е само в затрудненията, които бъдещите кандидат-студенти ще изпитват при наизустяването на нищо незначещите абревиатури. Блокът и по-точно ДСБ имаше шанса да бъде разпознат като политическата сила, в най-голяма степен въплъщаваща протестните стремежи към безкомпромисност в името на закона и срещу корупцията. Но споровете между лидерите вътре във формацията, цинизмът на лидери като Кунева (ДБГ) и Лукарски (СДС), нелоялността им едни към други и все по-зле прикриваното безпринципно желание за изгоди от близостта с Борисов първо съсипаха изборния резултат, а после унищожиха и репутацията на петте малки партии. Те влязоха заедно в XLIII-то Народно събрание, но не запазиха единство и почти не демонстрираха желание за реални реформи. Малки изключения са водачът на БЗНС Николай Ненчев (министър на отбраната), Христо Иванов (министър на правосъдието, ДСБ) и може би Петър Москов (министър на здравеопазването, ДСБ), макар че оценката и за последните двама вероятно трябва да бъде по-предпазлива.

Съдебните фанфари

Една от шумно прокламираните реформи, зад които Блокът застана, е тази в правосъдието. Съдебната власт и прокуратурите в България са основен проблем на функцонирането на държавата. Без справедлив, ефективен и безпристрастен съд цялостната корупция и система на кражби и административни злоупотреби процъфтява съвсем спокойно в ущърб на интересите на обществото. България от седемдесет години насам е държава на мафията, произлизаща от един репресивен апарат – и съвсем частичното, неубедително падане на комунизма у нас не промени това. “Реформаторският” блок влезе в Народното събрание и в коалиционно правителство с ясно заявената цел най-сетне да проведе такива реформи, които да позволят именно премахването на мафията от властта. Именно тази заявка накара протестиращите и симпатизантите на протестното движение да гласуват за РБ – и най-вече за ДСБ.

Тази амбиция на Блока или на ДСБ също се провали. Когато предложенията за реформа най-сетне бяха формулирани, в рамките само на два дни Блокът, партията ДСБ и повереното й Министерство на правосъдието успяха да стигнат до половинчата, смекчена версия на законодателния проект, съгласуван с ДПС. Някой ден няма да е никак чудно, че кандидат-студентите бъркат имената на двете партии. Оказа се, че скандалното Движение “за права и свободи” всъщност има много по-голямо политическо влияние като опозиция, отколкото Демократи за силна България – като част от коалиционно мнозинство и правителство.

Водачът на ДПС Местан се срещна набързо с министър-председателя, с лидера на ДСБ и с постоянното присъствие от действени граждански активисти от Ганкиното кафене, навреди на реномето на всички тях (защото те така и не се научиха какво е лош PR и с кого е недопустимо да бъдеш виждан заедно, колкото и остър да е езикът ти към него иначе) и успя елегантно да тушира негативните за себе си ефекти от подготвяната реформа.

Междувременно опитите на гражданските активисти (между тях и на автора на тази бележка) отново да организират демонстрации срещу корупцията и подмяната на истинската реформа с фалшива също се провалиха. Няколко може би симпатични, но незначителни като посещаемост демонстрации около Народното събрание и Министерския съвет показаха, че всъщност публиката няма интерес към съдебната реформа. На фона на масовата политическа активност в страни като Турция, Гърция, Украйна или Германия това показва, че обществената заинтересованост на българите е краткотрайна и слаба.

Прогнози

Възможната прогноза е, че идващите местни избори ще отбележат за пореден път много ниска избирателна активност (макар и може би малко по-висока от тази на парламентарните). Клептокрацията и липсата на реални реформи ще се запазят неопределено дълго време (при щастливо отчитане на дейност от страна на правителствените “отличници”), а безинтересният живот на активистките групи постепенно ще става все по-тих и незначителен. Вероятно “реформаторският” блок ще се разпадне не само де факто, но и чисто формално – партиите от него в момента се радват на последната си поява в Народното събрание. Значимостта на престъпната организация ДПС засега ще продължава да расте. Общо взето, ще е все едно точно кой “печели” парламентарните избори, защото между партиите, влизащи в Пленарната зала, почти няма идейни разлики. След режисираната поява на толкова много фалшиви партии през годините, не е много вероятно и надигането на истинско национално движение. Застаряващата, емигрираща и апатична българска нация не успя да създаде свое гражданско общество, нито да оползотвори демокрацията си. Резултатът може да бъде само материален и духовен упадък. По-лошото е, че е възможно да бъдем доведени до инсцениран конфликт с националните малцинства – в интерес на Русия, но и на спокойствието на клептократите.

Позитивен извод? Моля за извинение. Изискването композицията на текста непременно да включва позитивно начало или заключение напук на реалностите е твърде наивно. Понякога реалистичният поглед може и да не е оптимистичен, колкото и да не ни се иска. Но ако все пак трябва да изразя някакви обществено-политически надежди, те са следните. Ако този кабинет и този Парламент успеят някак да събудят общественото отвращение (което не е вероятно), този път камъните ще трябва да полетят. София трябва да се превърне в парка Гези, иначе мафията никога няма да остави страната на мира. А всеки, който попита “кой ще дойде после” или извика “не на насилието”, да тича бързо да се скрие под щитовете на жандармерията. Но този оптимистично-побойнически вариант май хич няма да е скоро…
 

Манол Глишев

 

/Статията е публикувана за пръв път в блога на автора „Луд на шарено се радва” на 24.07.2015 г./