ПОЛИТИЧЕСКИТЕ КРИЗИ НА БЪЛГАРИЯ

Изразът „политическа криза“, станал популярен и у нас след последните президентски избори, би могъл да се разглежда в два аспекта. От една страна – като конституционни процедури, определящи действията на политическата класа при оставка на редовно избрано правителство, а от друга – като израз на дълбокия конфликт между гражданското общество и политическата класа.
Разглеждайки конституционните процедури, когато избрано от Народното събрание правителство подава оставка преди изтичане на мандата му (оставката на т.нар. Правителство Борисов 2) е ясно, че в рамките на този парламент би могло да се избере ново правителство или да се назначи служебно такова от президента, ако не се постигне съгласие между политическите сили. Тогава следва разпускане на парламента и насрочване на дата за нови парламентарни избори.
В този аспект политическата криза не представлява риск за страната и гражданите. Всички действия на институциите и управляващите органи са законово съобразени и описани в съответни процедури и последователни стъпки. Такава политическа криза се решава в рамките на един до четири месеца с избор на ново правителство от действащия парламент или от ново Народно събрание, ако се провеждат парламентарни избори.
През 1992 г. след оставката на правителството на Филип Димитров политическата криза се реши в рамките на същия парламент като бе съставено правителството на проф.Беров с мандата на третата политическа сила ДПС. След неговата оставка в края на на 1994 г. политическата криза приключи със служебното правителство на Ренета Инджова, а следващото Народно събрание избра правителство, начело с Жан Виденов. С неговата оставка в края на 1996 г. политическата криза приключи с назначаването на служебното правителство на Стефан Софиянски, а по-късно с избора от следващия Парламент на правителството на Иван Костов в началото на лятото на 1997 година.
Политическа криза се появи отново през зимата на 2013 г. Тя започна с оставката на Борисов и свърши с назначаването на служебното правителство на Марин Райков и избраният от новия Парламент кабинет, начело с Пламен Орешарски. След неговата оставка през лятото на 2014 г. настъпи нова политическа криза, която завърши с назначаването на служебното правителство на Близнашки, последваха избори и второто правителство на Бойко Борисов, утвърдено от настоящото Народно събрание.
Далеч по–рискова за стабилността на страната е политическата криза, разглеждана като загуба на доверие на гражданите към политическите сили и партийната система – тогава, когато суверенът настоява за дълбока промяна в отношенията граждани-власт, за нов обществен договор и за нов тип представителство и управление. Политическата криза рязко се изостря, когато политическата класа показва нежелание да съдейства на гражданите, отлага решаването на проблемите и на практика саботира промяната.
Погледнато в този аспект може да се каже, че страната ни е в перманентна политическа криза от началото на т.нар.демократичен преход и преминава през различни етапи на изостряне и спадане на напрежението.

15218673_1296495927068282_2142304471_n
Първият етап на политическата криза започна веднага след 10.11.1989 г.
Той продължи до конституирането на обикновеното Народно събрание през есента на 1991 г.
В този период правителствата се сменяха често и то главно поради натиска на гражданите от улицата. В такава обстановка се формираха новите държавни институции и политически елити.
Такива бяха правителствата на Георги Атанасов, първото правителство на Андрей Луканов, второто правителство на Луканов и последвалото го в рамките на ВНС правителство на Димитър Попов. Тези правителства бяха избирани от наследеното от комунизма „старо” Народно събрание, а после от избраното през 1990 г. след първите демократични избори Велико народно събрание. Това бе първият период на перманентната политическа криза и той продължи две години.
Вторият етап на политическата криза, в която обществото показа, че няма доверие на управляващите, започна в края на1996 г. и началото на1997 година, когато тежката икономическа криза, девалвацията на лева, хиперинфлацията и банковите фалити изкараха на улицата хиляди разгневени хора, решени на крайни действия като стачки и блокади.
В своя гняв гражданите нахлуха дори в Парламента, за да изгонят от там самозабравилите се политици. Тогава хората дадоха властта на опозицията и бяха изпълнени с надежда за по-добър живот и за нов политически елит с по-високи нравствени качества и морал.
Този етап от политическата криза започна, разви се и завърши в рамките на 6-7 месеца. Обществото обаче не получи онова, което очакваше и на всеки четири години наказателно сменяше управляващите с нови. Наказваше предходните, търсейки вина предимно в тях и гледаше на новите, на които връчваше властта, като на спасители. Така се появиха и получиха зашеметяващи резултати и високо първоначално доверие Симеон Сакскобурготски през 2001 г. и Бойко Борисов през 2009 г.
Третият етап на политическата криза започна в началото на 2013 г.
Недоверието на огромната част от населението към управляващия елит и последвалите масови протести бяха използвани от опозицията, но и изтълкувани погрешно от нея като недоверие само към управляващите от ГЕРБ, което логично доведе до падане на правителството на Орешарски.
Управляващите партии и политическият елит не разбраха и не се съобразиха с очакванията на гражданското общество за дълбока промяна в управлението на страната и за радикални реформи, които да възвърнат усещането за справедливост и да доведат до нарастващи доходи за хората. Резултатът от последните избори с предпочетеният Румен Радев за президент, го показа ясно. Сега Борисов, а и останалите политически лидери, избраха да вкарат страната в поредна правителствена политическа криза, спасявайки партиите и себе си, вместо да отговорят на очакванията на обществото за промени.
За пореден път управляващите не разбират, че живеем в дълбока политическа криза на доверието. Отново липсват истинските елити, които могат да изведат страната до правилния и спасителен път на развитие. Всички досегашни управляващи – леви, центристки и десни партии, са с изчерпано доверие. Интелигенцията, затворена в своя комфортен и безопасен свят, не иска, а и не може да стане изразител на гражданската воля за промяна и да съдейства на гражданите в общуването с политиците. Затова я заместват шоумени като Слави Трифонов, националисти като Каракачанов или популисти като Марешки. Хората се лутат, готови са да повярват на популистките тези за мажоритарен вот, задължително гласуване, 120 депутати, президентска република и всичко, което им се предложи като лесно и бързо решение, за да накажат самозабравилите се политици, депутати, министри, прокурори, съдии, полицаи и олигарси. И да дойде новото и спасителното начало, нещо като “народно самоуправление” например, без партии и политици, чрез “пряка демокрация” и референдуми “до дупка”, за да стане България „нормална държава”.
Очевидно е, че и след очертаващите се предсрочни парламентарни избори, независимо от резултата, каквото и правителство да се сформира, няма да се намери решение на политическата криза.
Необходима е дълбока промяна. Революционна по характер. Тя трябва да бъде бърза, да се проведе в рамките на година-две, за да се видят и усетят резултатите. Обществото иска справедливост и възмездие. Иска да види осъдени и пратени в затвора политици с конфискувано имущество. Иска да усети по джоба си, че започва да живее по-добре. Иска да го представляват и управляват политици, които не са участвали във властта – честни, некорумпирани и некрадливи хора. Изобщо не е важно дали те ще се наричат “леви”, десни”, социалисти, либерали или консерватори.
Без широко обществено доверие никоя политическа сила не може да успее. Особено, ако е представена отново от старите си елити и лица.
Най-вероятно ни очакват още доста години на трудности и изпитания, заради вкопчилите се във властта политическите елити.
Промяната предстои. За съжаление, тя ще се случи вероятно след остри граждански конфликти. Като преди 20 години.
Необходимо е да преосновем държавата си, за да приключи тази 27-годишна политическа криза.
Не го ли направим сега, България никога няма да стане нормална европейска правова демократична държава. Сега или никога!

Димитрин Вичев