Съветско-руският империализъм – 100 години Срещу Източна Европа, Балканите и България – 22.05.2015 г.

Настоящият текст представя серия тези, целящи да демонстрират пред българска публика, че поне от болшевишката революция насам всички кремълски правителства, без разлика от идеологическата им рамка, разглеждат съседните на Русия нации не като суверенни държави, а като временни явления – “законни” обекти на преструктуриране, поглъщане или ликвидиране от руска страна. Това не е резултат от случайности, а представлява устойчива характеристика на руската външна политика. Тази характеристика е най-добре изразена в доктрината “Брежнев” за ограничен суверенитет на страните-сателити в Източния блок. Трите части на настоящата позиция на Групата за обществен натиск ще се спрат на руския политически възглед за Източна Европа, на течащия опит за неосъветска реставрация и най-сетне – на руските амбиции за дестабилизация на Балканите и в частност на България.

І. Русия и Източна Европа

Още в началото на 20-те години на ХХ в. младият Съветски съюз се опитва да окупира новосъздадената Полска република с цел да “изнесе” революция в сърцето на Европа. Тази цел на Русия се увенчава с успех в 1939 със сключването на циничния пакт Молотов-Рибентроп и т. нар. “Четвърта подялба на Полша”, когато Червената армия напада в гръб отбраняващите се от Германия поляци. Сталин заявява, че в резултат от първите дни на нацисткото нападение полската държава е спряла да функционира, а руското малцинство се нуждае от защита – лайтмотив, на който ще се върнем няколко пъти на тези страници. В края на 1939 Съветският съюз напада и Финландия, но фините успяват да спасят страната си с героични усилия. На следващата година трите прибалтийски държави Литва, Латвия и Естония също са насилствено присъединени към СССР, все още с мълчаливото съгласие на нацисткия Райх. Тези факти са само повърхността на съветското и руско отношение към съседните европейски нации.

Непосредствено след Втората световна война, когато Източна Европа е в ръцете на Съветския съюз, започва жестока подмяна на националните елити на окупираните от Червената армия държави. Не е вярно, че СССР “освобождава” тези страни, тъй като той просто замества престъпния националсоциализъм с не по-малко престъпния сталинистки комунизъм. Естествените водачи и интелигенцията на източноевропейските нации са избивани и въдворявани в лагери – както знаем от собствения си исторически опит с т. нар. “Народен съд” и последвалите го репресии. Подобни процеси текат и в останалите страни от съветската сфера на влияние. Системно са унищожавани старите национални институции и правов ред. В десетилетията до разпадането на съветския блок източноевропейските общества се деморализират и самите граждани губят обичайната си склонност към частна инициатива и лична отговорност – в различна степен, може би най-голяма тъкмо в България. Лишаването от право на свободно придвижване е само най-видимият израз на деградирането на сводната личност до полуроб.

Тъй като отделните нации се съпротивляват срещу руския контрол, ПРЕЗ 50-те и 60-те години избухват недоволства в Източна Германия, Полша, Унгария, Чехословакия и дори у нас, макар че неосъветската пропаганда се опитва да внуши, че в България не е имало недоволни от “мероприятията на народната власт”. В Източна Германия, Унгария и Чехословакия тези национални движения прерастват в открити въстания и са смазани със съветски танкове. Точно след Пражката пролет официално е формулирано московското схващане за ограничен суверенитет на сателитните държави. Българските информационни средства и казионната историография премълчават стачката на тютюноработниците в Пловдив от 1953 и особено размаха на горянството. В 70-те и 80-те години най-организираната съпротива срещу съветската система и подчинените й комунисти се осъществява от полското движение “Солидарност”.

Падането на Желязната завеса не слага край на устойчивото кремълско схващане, че държавите, граничещи с Русия, са нетрайни обекти. Илюзията, че Елцинова и ранна Путинова Русия ще се отнася към източноевропейските нации като към равноправни партньори, лесно се разсейва при един поглед към най-близкото минало и настоящето. Още в началото на 90-те разпадащият се Съветски съюз, който тогава се превръщаше в “модерна” Русия, заложи бомби със закъснител в молдовското Приднестровие, украински Севастопол и грузинска Абхазия (без дори да говорим за двете Чеченски войни, при които геноцидът е формално “оправдан” с обяснението, че се случва на руска територия). Запазва се старото-ново съветско усещане, че съседите утре може и да не са тук, а лесно да станат част от имперската територия. В началото на новия век руските коментари за присъединяването на източноевропейските страни към НАТО бяха иронични: в Москва се тиражираше брошура, озаглавена “Прав им път”, в която иронично се обясняваше, че Полша, Чехия, Словакия, България и подобните им просто не са истински държави. Какво са имали предвид московските доктринери проличава ясно в последните години.

ІІ. СССР 2.0: неосъветска реставрация и пропаганда

В 2008 Русия отне Южна Осетия от грузинската държава. Обяснението беше, че в Осетия е било поставено под заплаха местното рускоезично малцинство. Това силно напомня обясненията за атаката над Полша в 1939 г. “Защитата на рускоезичните” извън Русия е редовен повод за анексии, нахлувания и провокации и в съветската, и в съвременната епоха (ПО подобен начин нацистите оправдават нахлуването си в Чехословакия). Ефектът винаги е дестабилизация на държавите, търпящи руска агресия, а коментарите от Москва неизменно включват твърдението, че съответната държава е престанала да функционира и се е “разпаднала”. Без значение дали е управлявана от Ленин, Брежнев или Путин, Русия просто не гледа на страните около себе си като на суверенни нации. За Кремъл съседите му представляват единствено временно неудобство, към което в най-добрия случай може да се подхожда с временна снизходителност. Едно истински империалистко разбиране. В 2014-2015 руските медии и обществено мнение обосновават агресията в украински Крим и Донбас отново със “защита на руското малцинство”, но и с оголени геополитически схващания в смисъл, че Украйна не е държава, а само покрайнина на руската “естествена” сфера на влияние – аргумент, почерпен направо от сталинисткия репертоар. По същото време тече активизиране и на молдовското Приднестровие – Русия не иска да допусне, че Украйна и Молдова могат да се отдалечат от “извънблоковото” си състояние на парализа и да се доближат до НАТО и ЕС. За нея това не може да представлява въпрос на свободен избор от страна на две независими държави, а само заговор на западния “враг”. Руската външнополитическа школа си представя света единствено като поле за вражда, в което въображаемият единен “Запад” и самата Русия си оспорват По-малките, реално несамостоятелни страни. Този начин на мислене изключва напълно възможността за равноправни и принципно справедливи отношения между младите източноевропейски демокрации и Кремъл.

Може би най-прикритото средство за борба с предполагаемия западен “враг” и със суверенните източноевропейски нации е пропагандата. Съвременната руска пропаганда е многолика и включва както подклаждането на етнически размирици, въвличането на руски военни без опознавателни знаци като уж “местни” сили за самоотбрана, организирали се спонтанно, така и един постоянен фонов шум от противоречиви твърдения, които ту отричат, ту оправдават руската намеса – и неизменно обвиняват било “Запада”, било местни “фашисти” в насилие срещу някое малцинство, за предпочитане руско. На този фон работи и местна прокремълска група или пета колона от стари доносници и ренегати, лоялни към Москва, но не и към собствения си народ. Комбинацията от тези средства за дестабилизиране се нарича “хибридна война”.

ІІІ. Русия и Балканите

Особено тревожно е, че в последните дни руският външен министър Лавров подхвана твърденията на маргиналния сайт “Спутник”, че кризата в Македония била дело на “Запада”. Станахме свидетели на въоръжена провокация, целяща дестабилизиране на македонската държава, предизвикване на остър етнически конфликт и – покрай другото – отклоняване на вниманието от катастрофалната корупция на местното правителство. Типично в руски стил. Направиха се открити внушения, че предстои подялба на Македония между албански сепаратисти и зловещо НАТО-вска България. Тези внушения “случайно” тръгнаха от местни български ченгета като Божидар Димитров, минаха през второстепенни руски медии, оттам се озоваха в устата на руския външен министър и закономерно приключиха По страниците на официозните медии от Скопие. При това руската пета колона у нас отначало твърдеше, че Македония всъщност не е държава и не може да просъществува – точно като Украйна. Това отношение към балканските политически въпроси се вписва в дългата традиция на сталинисткото разбиране за изостряне на нестабилността в региона с помощта на етнически сблъсъци. По-просто казано, Балканите не трябва да бъдат спокоен тил на НАТО по време на течащата руска агресия срещу Украйна. За Москва е изключително изгодно Балканският полуостров да си остане буре с барут. Същевременно окупирането на части от съседна страна са просто нещо нормално – поне в путинистката представа за действителността. “Врагът” е способен на същото като Русия, тоест не съществува обективен морал. Стабилните външни граници изобщо не влизат в кремълската концепция за собствената й сигурност и международен ред. Русия обича да лови риба в мътна вода – с цената на човешки животи. В този смисъл постоянните заплахи от страна на ДПС срещу етническия мир в България и употребата на медийната империя на ДПС, БСП и Атака за проруски цели са тревожен пример за действието на вредни за единството на българската нация фактори в управлението и медийния пейзаж на Отечеството ни.

Темата “Македония” не е изолиран случай. В последните седмици ставаме свидетели на изострена пропагандна война на Кремъл срещу България. Съвсем скорошна е провокацията пред украинското посолство, уж с участието на “възмутени” от “украинска агресия” бесарабски българи, която цели провал на приятелските отношения между Киев и София. Това се случва на фона на неспирна кампания за дискредитиране на европейската идентичност и евроатлантическата принадлежност на страната ни. Петата колона на Русия, включваща дискредитирани лица като Божидар Димитров, Кеворк Кеворкян, Георги Първанов, Симеон Сакскобургготски, Волен Сидеров, Велизар Енчев и още много други, по същество извършва държавна измяна. С тревога наблюдаваме, че адекватните реакции на българските власти се изчерпват с разумните позиции на Президента на Републиката, външния и отбранителния ни министър. Остава впечатлението, че представители на путинистката пета колона, тоест национални предатели са не само шестващите под знамена със сърп и чук маргинали, но и лица, заемащи отговорни постове в държавната администрация. Няма как другояче да се обясни бездействието, а може би и колаборацията на Прокуратурата, МВР и ДАНС спрямо откритата информационна агресия на Кремъл. “Русофилските”, а всъщност путинофилски среди си служат със заплахи към своите опоненти. Поведението им е нагло и провокативно. Обслужването им от страна на “свободни” медии, свързани с кръгове около ДПС, БСП, Атака и скандалната КТБ, а може би дори и с управляващата партия ГЕРБ, създават образ на България като страна, поддържаща руската агресия в Източна Европа. А това не трябва да остава безнаказано. Същевременно наши съюзнически държави като Литва и Полша заемат недвусмислена позиция, осъждаща кремълската война срещу Украйна – заради което тези държави на свой ред търпят шантаж от Москва. Изоставайки зад тях, парализирана от действията на петата колона, България отново пропуска възможността да се покаже като отговорен член на международната общност. В този смисъл изявленията на министър-председателя Борисов против европейските санкции срещу “братска” Русия будят най-малкото недоумение.

Още от създаването си Третата българска държава има амбицията да бъде независима и естествена част от цивилизования свят. Погледът на Русия към България като към опитно поле за политически стратегии (“Болгария не заграница”) е по-дълъг от цялата история на СССР. Още в края на ХІХ в. руското правителство смята България не за държава, а за сателит. От гледна точка на руската и съветската външна политика Балканите са зона на московско влияние. Отношение, което, както демонстрирахме, Съветският съюз и съвременната ни Руска федерация имат към всички източноевропейски страни. Ако искаме България да бъде част от цивилизованото семейство на европейските народи, се налага да защитаваме суверенитета си по начина, по който го правят приятелски нации като Полша, Естония, Румъния и Украйна. Кремълската хибридна война няма да бъде спряна с андрешковщина. Необходима е ясна визия за развитието на европейска България, лустрация на неосъветските агенти и сближаване с другите държави в нашето положение. Поплъзновенията на неосъветската пета колона трябва да бъдат посрещани с категоричен отпор от цялото ни гражданско общество. Крайно време е европейският ред да надделее над азиатския хаос.

София, 22 май 2015

Група за Обществен натиск:
Александър Малинов
Димитрин Вичев
Кирил Чуканов
Манол Глишев
Христо Анастасов